JANI LIIMATAINEN (SONATA ARCTICA)

Финландците Sonata Arctica прекараха по-голямата част от ранните дни на кариерата си под сянката на големите си сънародници Stratovarius. След като успяха да изградят свой собствен облик и звук, сега те са една от водещите европейски пауър метъл формации – статут, който бе поразклатен от неубедителния "Winterheart’s Guild", но който петимата несъмнено ще затвърдят с новата си творба "Reckoning Night". За този блестящ студиен опус разговаряхме с китариста на групата Jani Liimatainen.


Здравей, Jani! Успяхте да извадите доста бързо нов албум след “Winterhearts Guild”, и то пълен със силни песни!

Благодаря ти, че смяташ така! Поне аз много се гордея с него.

Трудно ли ти се видя създаването на “Reckoning Night”?

Честно казано, беше учудващо лесно! За разлика от предишния ни албум, който се появи на бял свят едва ли не с родилни мъки, новият изготвихме бързо и безболезнено. Нямахме никакви проблеми в самата банда, нито пък затруднения по време на записите в студиото. Сега всичко беше един лек и приятен процес. Не мога да се сетя за каквито и да е спънки или неудобства; “Reckoning Night” е може би най-лесният за създаване албум, който сме правили.

В колко различни версии ще бъде издаден албумът?

Разбира се, ще има една нормална европейска версия, дигипак вариант, японска версия с едно допълнително парче... Албумът ще бъде разпространяван по целия свят и на някои места дадени лейбъли може би ще направят някакво свое издание – лейбълите правят такива неща понякога. Не навсякъде ни разпространяват Nuclear Blast. Преди около месец заснехме видеоклип към песента “Don’t Say A Word”. В момента той още се монтира, но предполагам, че съвсем скоро ще е готов и може би ще влезе като бонус в някоя от версиите на албума.

Според теб какво ново ще чуят феновете в този албум?

В “Reckoning Night” има доста повече прогресив елементи в сравнение с предишния ни запис. Новият албум е по-добре обмислен и изпипан, както и по-сложен. Също така е малко по-мрачен и по-тежък от нещата, които сме записвали досега. Опитахме се да постигнем едно органично и хомогенно звучене. Експериментирахме с неща, които не бяхме опитвали преди и съм доволен от резултата.

Откъде идва името “Reckoning Night”?

Хаха... Всъщност заглавието няма някакво особено значение, нито пък има история, скрита зад него. Първоначално албумът трябваше да се казва “Whatever End”, но в един момент ни стана ясно, че такова име просто не би му подхождало. Оставаше ни една седмица до края на записите и наред със свиренето, си блъскахме главите и над възможни заглавия – всеки се ровеше като побъркан в разни речници. Tony реши да бъде “Reckoning Day”, което всъщност е страхотно заглавие, но се оказа, че изобщо не пасва на обложката. Нали разбираш – това на нея просто не е ден, хаха... Затова и дойде промяната на “Reckoning Night” – звучи по-добре и по-добре описва албума. Името на едноименната песен всъщност се роди чак след това.

На обложката на албума, която за пореден път е много красива, отново има два вълка. Те като че ли започват да се превръщат в емблема на Sonata Arctica…

Да, до голяма степен те вече са символ на бандата. Във всеки албум присъстват по един или друг начин – и сега имаме песен за вълци, но няма да ти кажа коя е, сам ще разбереш, когато видиш текстовете.

Имаш ли любими песни от “Reckoning Night”? Моите са “Ain't Your Fairytale” и “White Pearl, Black Oceans”…

А, хубав избор! Моята най-любима песен е може би “Don’t Say A Word”, след която идват “Wildfire” и “Shamandalie”. “Don’t Say A Word” беше първата песен, с която бяхме готови за този албум, а и чувството, което носеха записите по нея, беше прекрасно. Тя също така е първият ни сингъл и се прие страшно добре във Финландия... Въобще за мен е едно от най-добрите парчета, които сме правили някога. “Wildfire” е много експериментална – най-тежката ни песен, може би. На някои може да се стори странна, защото не звучи като нещо, което бихте очаквали от Sonata Arctica. “Shamandalie” пък е неимоверно красива балада с много вълнуващ текст.

Как развихте такива музикантски способности – индивидуално и като група?

В интерес на истината, не сме кой знае колко образовани... Само клавиристът ни Henrik е изучавал Теория на музиката. Останалите сме се учили предимно самостоятелно. Е, всеки е взимал някакви начални уроци по съответния инструмент преди много време. Само Tony никога не е взимал уроци по пеене. Както сигурно знаеш, той в началото свиреше на пиано, а след това реши да се занимава само с вокали. Музикалните си умения сме ги придобили, свирейки заедно и свирейки много. По същия начин човек се научава да плува, плувайки, хаха... Колкото повече го практикуваш, толкова по-добър ставаш.

Как се отрази на бандата напускането на Mikko Harkin преди време?

Отрази ни се негативно, разбира се, но само защото той избра възможно най-неподходящия момент, за да си тръгне. Тъкмо беше свършило турнето към “Silence” и трябваше да влезем в студио за записите на “Winterheart’s Guild”, когато той ни заряза. Tony имаше опит с клавирите и записа повечето партии, а нашият приятел Jens Johansson направи солата. Но наистина имаше един момент, в който просто се чудехме какво да правим... Иначе Mikko ни беше предупредил, че смята да напусне, защото си има личен живот и не е способен да дава 100% от себе си за групата. Лошото е, че не изчака да му намерим заместник, преди да напусне. Mikko не взимаше участие в композирането на музиката, така че сега не чувстваме много липсата му.

Промениха ли се отношенията в състава през годините?


В групата винаги сме се разбирали доста добре, но напоследък отношенията са наистина чудесни. Присъединяването на новия ни клавирист Henrik като че ли ни сплоти. Ние сме като братя – всеки е приятел с останалите, споделяме си какви ли не неща, на турне си прекарваме страхотно, много сме задружни на сцената... Mikko Harkin беше малко по-различен от останалите – по-затворен, необщителен. Ние сме от Северна Финландия, а той – от Южна. Просто имахме различен начин на мислене. За сметка на това, сега новият ни приятел Henrik е точно толкова глупав, колкото сме и ние, така че се разбираме отлично, хаха!

Четейки текстовете на Sonata Arctica, човек не може да не забележи, че се набляга на теми от рода на това, че момичетата са зли, болката от любовта, разбитите чувства и т.н. Tony наистина ли е толкова нещастен човек?

Хахаха... Не, не! Познавам го повече от осем години и през цялото това време той е с едно и също момиче, с което е много щастлив. Tony просто обича да измисля истории, които да пасват на музиката ни. Това не е нещо, което всяка метъл банда прави. Разглеждайки подобен род теми, се отличаваме от повечето групи, които пеят за рицари, битки с дракони и прочие. Но наистина, Tony съвсем не е толкова съсипан, колкото звучи, хаха.

Радвам се да го чуя. Можеш ли да ми кажеш кой от албумите ви е продал най-много бройки досега?

Не съм съвсем сигурен за това... Мисля, че “Silence” е най-продаваната ни творба, с около 200,000 копия. След това като че ли идва “Winterhearts Guild”. Но да се надяваме, че ако ми зададеш същия въпрос след година, ще мога да отговоря: “Reckoning Night”!

Какво слушаш напоследък? Има ли нови банди, които да са ти харесали?

Всъщност почти не слушам нови групи. Метъл сцената днес е толкова пренаселена, че вече няма нищо свежо и забавно. Буквално всяка седмица се формират нови банди. Честно казано, повечето от тях нямат своя идентичност и звучат твърде подобно. Погледнато от друга страна, метълът ми е като професия, с която се занимавам всеки ден, така че когато се прибера вкъщи, не слушам метъл, или поне не такъв, какъвто ние свирим. Бих си пуснал нещо като Norah Jones, например...

Кажи няколко думи за музикалния пазар в родината ти – Финландия. Метълът е на голяма почит у вас...

Това е точно така – у нас метъл музиката е много обичана. Още с появата си сингълът ни “Don’t Say A Word” зае директно първо място във финландските класации. Задържа се там около три седмици, след което слезе на второ място, а първото заеха Children Of Bodom. Nightwish също се радват на огромен успех... Във Финландия метълът не е ъндърграунд течение – тук е нормално една метъл банда да е популярна.

Като спомена Nightwish, какво мислиш за последния им албум – “Once”?

Не съм го слушал кой знае колко пъти... Предполагам, че на предстоящото ни съвместно турне ще имам възможност по-добре да се запозная с него. Албумът несъмнено е голям, но ми се струва, че малко са прекалили с всичката тази масивност – хорове, оркестрации и т.н., за сметка на свиренето на самата банда. Старите им неща като че ли ми допадат повече.

По едно време витаеха слухове за проект на Tony и Tuomas – има ли някаква истина в тях?

Поне аз не съм чувал за подобно нещо. И двамата са мои добри приятели и предполагам, че щях да знам, ако правеха нещо сериозно. Всъщност с целия състав на Nightwish сме приятели, двете банди се познават много добре. За момента не очаквам такъв проект.

Как се работи с лейбъл като Nuclear Blast?

О, страхотно е! Те наистина правят всичко по силите си, за да ни помогнат. Във фирмата са много доволни от албума ни и се стремят да го популяризират навсякъде. Струва ми се, че за “Reckoning Night” дадохме повече интервюта, отколкото за предишните ни два албума, взети заедно – и то още преди новият да се е появил на пазара. Самите хора, които работят в Nuclear Blast, са много приятни...

Коя песен е любимата ви за изпълнение на живо и коя феновете най-често биха искали да чуят?

Труден въпрос! Лично аз обичам да свиря парчета като “My Land” и “Respect The Wilderness”. Феновете винаги искат да чуят “Replica”, “Full Moon”, “Wolf And Raven”, “San Sebastian” – песни, които считат за наши класики. Винаги се опитваме да свирим тези, защото са любими на всички.

Кои са петте ти любими банди?

Dream Theater, Metallica, Iron Maiden, Pain Of Salvation и Freak Kitchen.

Благодаря ти за интервюто, Jani!

За мен беше удоволствие! Надявам се да се видим някой ден, когато направим концерт при вас!

Обратно към списък статии, интервюта »