BRUCE DICKINSON

Bruce Dickinson е един от малкото музиканти в метъл сцената, които могат с основание да се нарекат легенди приживе. Емблематичният фронтмен на британските титани Iron Maiden е всепризнат за един от най-големите хеви метъл вокалисти за всички времена. Сега той се завръща с нов солов албум за пръв път след реюниъна с Maiden и седем години след епохалната си творба "The Chemical Wedding". Представяме ви извадка от интервюто, което Bruce даде за избрани медии (в това число и SMF Magazine) по случай издаването на новия си албум – "Tyranny Of Souls".


Bruce, опиши процесът на създаване на музиката за “Tyranny Of Souls” от гледна точка на теб и Roy Z. Откъде черпите идеи?

По-голямата част от албума всъщнст може да се възприема като свободна асоциация със заглавната песен, което може и да не е очевидно за всеки, дори след като прочете текста, но на мен по този начин ми е по-лесно – дава ми някаква база, някаква насока; става нещо като приказка, която аз разказвам. Когато накрая добавиш и текста, той може и да няма пряка връзка със същинската история. Ето ти един пример – представи си, че се опитваш да нарисуваш някаква абстрактна картина. Вместо да нарисуваш всичко като по учебник, би могъл да използваш само петна, за да пресъздадеш това, което виждаш, и в крайна сметка да се получи нещо интересно. Аз съм склонен да работя по този начин, особено сега, когато писах тези песни. Имах един диск с китарна музика, без барабани, без никакви ритъм инструменти, само чисти китарни рифове, подредени по някакъв начин. Някои от тях, сметнах аз, биха могли да бъдат куплети, а други – припеви, трети – преходи и т.н. Имаше доста идеи – само Roy ми прати 18 или 20 различни такива. Аз се разхождах с едни слушалки на главата, размахвайки лист хартия и молив и слушайки музиката отново и отново, докато в главата ми не започнаха да се появяват думите. Същото нещо правят и учениците, когато се отегчат в часа по физика – гледат през прозореца и мечтаят за най-невероятни неща. Някой си казва: “Ето ме с моя Спитфайър в разгара на въздушна битка по времето на Втората световна война...”, докато не го удари тебешир по главата и учителят не кресне: “Я внимавай!” Аз съм щастлив човек, тъй като всъщност мога да преживявам от това – от мечтите, които ме изпълват, когато гледам през прозореца. Така пиша мелодии и съчинявам текстове. Дали ще се разхождам из снега в Монреал, или ще вляза в някой странен магазин за кафе, където ще изпия твърде много, аз все си драскам нещо в тефтера и си тананикам някаква мелодия. Когато измисля някоя, която да ми хареса и която да мога да запомня, я записвам. Ако ли не я запомня – е, това за мен е като Дарвиновия подбор, следователно не е била добра. По този начин оцеляват само най-добрите мелодии. Когато се виждаше края на работата по албума и имах пълен набор от мелодии и текстове, които помнех и които можех да изпея, бях доста доволен от себе си. Това е процесът, в общи линии. Когато албумът започна да добива вид, осъзнах, че има една тема, която се промъква през няколко от парчетата и реших, без да насилвам нещата, да се опитам да я доразвия и да видя какво ще излезе. Песента, която даде началото на това малко пътешествие, беше “Navigate The Seas of the Sun”. Всичко винаги започва с Roy, който ми звъни в два часа сутринта и разправя неща от рода на “сега се чувствам озарен, измислих невероятна мелодия, трябва да я чуеш!” И така, аз слушам идеите му по телефона. Та той ми изсвири въпросния мотив и веднага в ума ми се оформиха думите "Shall we go home or not return, or navigate the seas of the sun." Не ме питай защо. Просто ми звучеше сякаш се носехме из Космоса на едно прекрасно пътешествие. Записах си тези думи и реших, че е страхотен ред. В този момент, колкото и ирационално да изглежда, си казах, че вече имаме един велик албум. Реших, че сега е моментът да го направим. Честно казано, малко се страхувах да запиша нов солов албум след “Chemical Wedding”, защото независимо от това колко бройки продаде или не продаде той, знаех, че е един от най-добрите метъл албуми за онази година. Знам, че много хора биха се съгласили с мен – критици, музиканти, фенове... Това ме кара да се гордея. Същевременно е и доста страшно, защото създадох албум, който повлия на доста хора, а нещо подобно не се удава често в кариерата на един музикант. “Chemical Wedding” беше първият ми албум, който харесах също толкова, колкото го харесаха и колкото вълнуваше всички останали. Имам предвид, че един “Skunk Works” за мен беше доста интересен, а хората го възхваляваха, други пък от отричаха и т.н. “Chemical Wedding” породи еднородни реакции. В този смисъл, това е албум, на който е трудно да направиш достойно продължение, дори най-малкото заради обстановката, в която се оказах след това. Бях на турне с Maiden, направихме велик албум. Не мисля, че щях да съм в състояние да направя “Brave New World”, ако нямах “Chemical Wedding” зад гърба си. Подходих към “Brave New World” с невероятна увереност. След това бях много зает с Maiden – направихме страхотни албуми и много концерти, а Roy не беше на разположение, тъй като работеше по албума на Halford, който за мен е изключителен, както и новия Priest. Познавам Roy – когато работи с други хора, доста се напряга и дори излиза извън границите на възможностите си, за да направи най-доброто. Понякога го притеснява това, че не може да се отпусне и да разгърне докрай идеите си. А той инстинктивно усеща идеите си като наистина добри. С него работим добре, струва ми се. Всичко е много спокойно.

Как се запозна с Roy и как започна съвместната ви работа?

Срещнах Roy, докато работех по “Tears of the Dragon”. Албумът, разбира се, не се наричаше “Tears of the Dragon”, а “Balls to Picasso”. Работех с Keith Olsen по това време. Задавах си въпроса как да правя метъл рок по свой начин, по различен начин. Как да разчупя стереотипа? По това време тъкмо напусках Maiden. Един от тон-инженерите ми пусна музика на банда, наречена Tribe Of Gypsies. Това беше бандата на Roy, с която беше записал албум за около 20,000 долара. Просто бях като нокаутиран, след като чух музиката му. Рекох си, че ако мен ме нямаше, а този човек бе на моето място на сцената, би имало някаква справедливост на този свят. Това беше един от най-изумителните записи, които бях чувал през живота си! Не можах да повярвам, че никой не им е предложил договор, че никой не ги издава. Отидох да ги гледам на живо и бяха велики, покъртително добри. Не можех да повярвам. Донесох CD-то на Rod, който се побърка, щом го чу. Не беше метъл, а по-скоро рок, с известен латино привкус – малко напомняше Santana, но имаше много повече, включваше много модерни елементи. Нещо като комбинация между Rage Against The Machine и Santana. И си мислех “Боже, това е!”. Бяха странни времена. Хората не обръщаха внимание на музиката, а повече на краткотрайните модни залитания, интересуваше ги колко халки е накачил някой на носа си и колко метал виси от облеклото му. Тъжно беше. Срещнах се с Roy и му рекох: “Да знаеш, ти правиш всичко, което обичам и на което се възхищавам! Фантастично е!” А той каза: “Много бих искал да пиша песни заедно с теб.”, на което отвърнах: “Добре, ще бъда поласкан.” И така, за един ден написахме пет или шест парчета. Той се влюби в “Tears of the Dragon” и реши, че е задължително да свири на китара в нея. В крайна сметка, неговите момчета - Tribe of Gypsies – записаха “Balls to Picasso”. Те бяха бандата ми. Доведох ги в Англия и записахме наново целия албум. Единствената ми сериозна грешка беше, че не позволих на Roy да го продуцира, защото тъкмо го бях срещнал и не го познавах добре. Ако този албум се беше получил толкова тежък, колкото трябваше, “Chemical Wedding” можеше да се появи години по-рано. След това Roy продължи с кариерата си в Tribe of Gypsies за известно време, а аз се опитах да създам нещо като своя банда за “Skunk Works”, който бе реализиран в по-различна насока. След което отново се събрах с Roy за “Accident At Birth” и оттогава сме все заедно.

Кажи нещо повече за албума по отношение на текстовете. Приказваш много за Космоса, за полети с кораби и т.н. – има ли някаква обща концепция?

Не. Понякога текстовете изглеждат като пъзел, доста са загадъчни. Четеш ги и си казваш: “Знам, че имат скрито значение, но какво е то?” Това доста ми харесва, и то не само защото значението може да е различно за различните хора. Смисълът, който съм вложил в една песен, е един за мен самия, но дори повечето слушатели да не го открият по същия начин, парчето все пак ще им каже нещо. Наистина разгледах идеята за Космоса, полетите, пътешествията. Едно от възможните заглавия за този албум беше “Half Life”, защото ми харесва идеята за период на полуразпад на всеки радиоактивен елемент. В един момент той е на прага да се превърне в нещо коренно различно... В някои отношения това би могло да се каже и за моята кариера – на много етапи съм бил на ръба на тотална промяна. Никога не съм искал да бъда статичен, да съм само едно нещо. Но в крайна сметка реших да се откажа от този вариант, защото ми се видя твърде интроспективно заглавие, а и щеше да е неясно за повечето хора. Ако се налага непрекъснато да обясняваш значението му, значи посланието не е достатъчно ясно. Но все пак се замислих за науката, за Космоса и т.н. Реших да опитам да слепя наука и изкуство – нещо, което до известна степен направих и в “Chemical Wedding”: Блейк, алхимията, окултното, религията и всички тези неща. Сега просто го направих по по-явен начин.

Китарната работа на Roy е фантастична в новия ти албум. Как го сравняваш с другите китаристи на сцената?

Виждаш ли, трудно ми е да ти отговоря, защото познавам Roy от много години и съм слушал много свиренето му, и винаги е бил толкова добър. Сега, когато хората казват: “Господи, той е удивителен китарист!”, аз обикновено им отвръщам: “Къде ви бяха досега ушите?” Той е такъв от години, но това не беше направило такова впечатление на публиката. Ако се заслушаш в свиренето му в първия албум на Tribe of Gypsies – невероятно е. А там е просто един младеж. Слушайки нещата, които свири само за някакви си 30 секунди, можеш да се побъркаш. Музиката струи от него, невероятно е и никога не съм виждал нещо подобно. Наистина никога. Никой друг китарист не е такъв. Така че това е Roy. Ритъм китарата му също е плашеща – толкова е прецизен! Дори когато записва по десет път една китарна партия наново и наново, не можеш да отличиш едното изпълнение от другото. И го прави с чувство, винаги с много чувство. Много китаристи правят разни чисто механични демонстрации, но не и Roy. Зад всичко това стои един фантастичен музикален мозък. В музиката му има много теория и много дълбока мисъл.

Кажи нещо за барабанистът, свирил в “Tyranny Of Souls”. Кой е той, как се свърза с него?

Dave Moreno? Както казах, песните бяха записани само с китари и вокали. Обадих се на Roy и му казах, че трябва да добавим и барабани към всичко това. Той сложил такива партии, но без да чуе вокалите, които бях записал отделно. Когато ги чу, каза, че някои барабани трябвало да се запишат наново и тогава аз попитах кой ги свири. Той ми отвърна: “О, това е Dave Moreno, един приятел.” Roy познава невероятни музиканти в Лос Анжелес – имам чувството, че ги вади от нищото.

Според теб как се вписва твоето звучене в съвременната метъл музика?

“Chemical Wedding” беше опит да концентрираме в един запис всичката тежест, която можехме да съберем. Беше неоспоримо, че критериите за тежест на китарните звуци се бяха променили драстично от това, което бяха през 70-те. Но изглеждаше, че хората бяха загубили контрол над звученето. Да, тежестта беше налице, но не се оползотворяваше правилно. Накарай ги да направят песни, които в същото време да са мелодични... Беше лесно да си агресивен и честно казано, скучен. Сякаш беше трудно да се използва адекватно този почти неограничен набор от звуци. Това опитахме да постигнем в “Chemical Wedding”. Мисля, че до голяма степен успяхме и поради тази причина не искахме да повтаряме звученето на този албум в “Tyranny Of Souls”. Но все пак запазихме част от постигнатото – едно на ръка, защото сме горди с него, и второ, защото можеше да обогати значително новите песни. Например, “Kill Devil Hill” е парче с отличимо “Chemical Wedding” звучене. Голяма част от “Tyranny Of Souls” е значително по-агресивна от “Chemical Wedding”, особено първите три-четири парчета. Постепенно, с напредването на албума, се наблюдава една метаморфоза в почти прог метъл звук, а кулминацията е в самата песен “A Tyranny Of Souls”. Харесва ми това развитие, това малко пътешествие. Допада ми преходът между настроенията.

Има ли все още банди, от които да черпиш вдъхновение?

Не, не бих казал. Отдавна не гледам на други групи като на източник на някакви идеи, звучене и т.н. За Roy нещата може и да стоят малко по-различно, защото китаристите винаги слушат много банди, обръщат внимание на специфични рифове, на определени техники и постройки. Като певец, аз имам достъп единствено до собствените си чувства, идеи и думи и разполагам с гласа си, за да ги претворя в музика. Наскоро преслушах доста неща на Maiden и бях поразен от това колко напомнят на тази или онази група! На едно място чувам Thin Lizzy, на друго - Deep Purple, на трето - Black Sabbath! Всъщност, при нас наистина има доста Black Sabbath, хаха! Но няма как иначе да е – това е музика. И ако правиш силни албуми, можеш да очакваш хората да се повлияят от тях.

През по-голямата част от последните пет години ти работи с Iron Maiden. Гледаш ли на соловите албуми като на някака форма на освобождаване? Може би тук развиваш идеи, които не можеш да приложиш в Maiden?

О, нещата сега са много различни от това, което бяха навремето. Изобщо не гледам на това като на някакъв конфликт или нещо подобно. Не мога да си представя с Maiden да издадем албум, който да звучи като някой от соловите ми. Това за мен е облекчение, защото знам, че когато записвам с Maiden, правя нещо коренно различно. “Brave New World” в много аспекти беше може би най-близко звучащият до моите неща албум на Iron Maiden. “Dance Of Death” беше много разнообразен и се различаваше от това, което аз правех. Надявам се тенденцията да продължи. Разбира се, след някоя и друга година с Maiden ще запишем нов албум и ми е много интересно как ще звучи той. Това е нещо, което никога не мога да знам предварително. Всичко зависи от това с какви идеи ще излезе всеки от нас и как ще ги съчетаем най-добре.

Ще има ли концерти в подкрепа на новия ти албум?

За съжаление няма да мога да проведа турне към “Tyranny Of Souls”. Очевидно, това лято ще концертираме с Maiden. Не считам за необходимо да правя турне, за да запозная публиката с албума. Мисля, че в един бъдещ момент, ако реша да проведа няколко шоута, ще има хора, които биха дошли и биха се забавлявали. Особено пък ако успея да измъкна Roy от студиото. Трябва да опитаме. Доста ми харесва идеята да направим малко на брой специални шоута. Фестивални участия, например. Не виждам смисъла от турне, в което да обиколим сто клуба. Едва ли ще постигна нещо повече от това да изхабя гласните си струни, които в този етап от живота си опитвам да съхранявам възможно най-много. Искам да продължа да записвам албуми.

След като заговорихме за концертни прояви – ти имаше невероятно енергично сценично присъствие! Как изгради поведението си на сцената? Взимал ли си пример от някои твои герои от детството?

О, да. В началото доста копирах Ian Gillan, но мисля, че беше основно по отношение на пиенето. Имах навика да излизам отвратително пиян на сцената, да обиждам всички и да си мисля, че това е яко. След това в един момент се погледнах отстрани и си казах: “Не, всъщност въобще не е забавно”. Много обичам да тичам и скачам по сцената, да се чувствам физически част от шоуто. Всъщност, едва ли има много вокалисти, които да го правят в такава степен. Предполагам, че неумишлено съм успял да създам някаква уникална сценична идентичност. Но съвсем не съм единствен. Всеки от големите фронтмени си има свое специфично поведение – Ozzy, Ian Gillan, Ian Anderson... Когато сега гледам новите им концерти, виждам, че до голяма степен не са така енергични, както ги знам от едно време. Хората не спират да ми казват и на мен да го давам по-спокойно, но за би ми било скучно.

Bruce, ти си човек с много интереси и таланти. Как намираш време за всичките си любими занимания, или за част от тях не ти остава такова?

Е, просто успявам да запълвам дупките. Научил съм се да подреждам нещата по важност. Знам, че звучи ужасно... Човек трябва да е наясно с приоритетите си. Вече не участвам в състезания по фехтовка. Дълго време бях полупрофесионален фехтовач, но вече го правя единствено за собствено удоволствие. Опитвам се да се държа поне отчасти във форма. Радиопредаването, което водя, не е чак такъв ангажимент – просто трябва да намеря три свободни часа в седмицата. Не е невъзможно, тъй като всъщност излъчваме запис. Пилотирането всъщност доста ми помага. Когато се занимаваш с музика, хората си мислят, че едва ли не безделничиш непрекъснато и си свободен по 24 часа на денонощие. Че друго не те занимава. Че единственият ти ангажимент е да разпишеш няколко автографа в 11 часа, в някой ден от седмицата. Ооо, да, точно така! Летенето при мен е нещо, с което се занимавам на пълен работен ден. На всеки 28 дни получавам разписание, което трябва да изпълня и организирам времето си съобразно свободните дни, които ми остават. Това ми харесва, защото когато някой ми каже: “Искам от теб да свършиш това и това”, аз отвръщам: “Съжалявам, не мога да го направя точно в този ден.” Разбира се, не се минава и без конфликтни ситуации – когато се задава голямо турне, например. Тогава приоритетите се сменят – в крайна сметка съм преди всичко музикант.


Bruce Dickinson за “Tyranny Of Souls”, песен по песен:

MARS WITHIN

Откриващото парче е “Mars Within”. Заглавието се появи в един доста късен етап. Първоначално интродукцията към албума щеше да се казва просто “Intro”, което ми се стори малко глупаво. А заглавие от рода на “Professor Quatermass, where are you?” е твърде дълго за парче от порядъка на минута и половина. След като Марс е богът на войната, едно такова заглавие намеква, че нещо предстои да избухне. Иначе бях вдъхновен от научно-фантастичния разказ “Quatermass and the Pit” на Nigel Kneale, на когото съм голям почитател. Според него марсианците са били тук преди и всички ние – човешките същества – сме техни наследници и във всеки от нас е заложена част от марсианската лудост, която ги е подтикнала към самоунищожение. Страхотна история, която повлия на целия албум.

ABDUCTION

“Abduction” е поглед към всички умопобъркани, които смятат, че са били отвлечени от извънземни. Ходих до Розуел преди известно време и разгледах доста музеи посветени на такива хора и разказите им. Много се забавлявах на изрази от рода на “разни зли лазерни устройсва пробиваха кожата ми...” Ще им се. Да не говорим, че много от тях са изфабрикували не само тези фалшиви разкази, но и лудостта си и всичко останало. Отвличането от извънземни не е нищо друго освен една заблуда.

SOUL INTRUDERS

“Soul Intruders” разглежда въпроса за бактериите от Космоса. Има много теории за това как се е пренасял животът из Вселената. Една от тях гласи, че той се носи из пространството под формата на вируси, които се развиват, веднъж попаднали в подходяща среда на някоя планета. Аз отивам малко по-далеч и разглеждам възможността да има духовни вируси в един малък окултен свят. Представи си, че се носят из пространството и се прикачат към нас без да знаем, след което ни напускат. За тях сме гостоприемници и те ни контролират на подсъзнателно ниво. Това е темата на “Soul Intruders” – мисля, че продължава по добър начин “Abduction”.

KILL DEVIL HILL

Написването на “Kill Devil Hill” ме затрудни неимоверно много, защото исках да направя песен за полета. За развитието на полетите, за удоволствието, което носят – много е трудно. Трябва да си наистина запознат с тези неща, да си навътре в тях, за да можеш да ги опишеш. Не става въпрос за сваляне на германски самолети или взривяване на разни неща, а за възхитителните възможности, които ни дава полетът. Как да направя една научна лекция завладяваща? Като драматизирам, разбира се. Захванах се с братята Райт и използвах факта, че мястото, на което са провели първия си полет - Kitty Hawk – всъщност се намира в област, наречена Kill Devil Hills. Там е дяволски ветровито, времето е ужасно непредсказуемо. Затова и толкова много аероплани на Райт са се разбили, преди да успеят в крайна сметка. Много хора са сметнали, че е сатанинско, че е престъпление спрямо Бог да се лети във въздуха, затова го пресъздадох от тази гледна точка. Уилбър и Орвил едва ли са си мислели за Господ – те са били инженери, правели са велосипеди. Казах си, защо да не представя драмата за това как човечеството се опитва да докосне божието лице...

NAVIGATE THE SEAS OF THE SUN

Тази песен претърпя няколко промени в процеса на аранжиране. Първоначално си въобразявах, че припевът е голям и запомнящ се, като този на “Tears of the Dragon”, след което осъзнах, че не е така. Мелодията беше прекрасна, но не можехме да направим песента толкова величествена, колкото “'Tears of the Dragon”, без да я разрушим. Затова при смесването подходихме минималистично и направихме песента много съкровено звучаща, което ми харесва. В продължение на месеци се безпокоях за това парче. Не беше както трябваше да е и това ме притесняваше. Текстът е страхотен, мелодията – също, но настроението в един момент се губеше. След това Roy направи някои промени и ми я пусна отново. Беше махнал бомбастичните китари и всичко излишно, оставяйки само вокалите, които обгръщат отвсякъде слушателя. Казах си: “Ето това е! Велико!” “Navigate the Seas of the Sun” разказва за пътешествието на човечеството. В момента само се въртим на нашата скалиста топка, но вярвам, че рано или късно ще пътуваме. Трябва. Когато се изчерпят местата за пътуване на тази Земя, ще пътуваме другаде. Вече сме били на Луната, ще стъпим и на Марс, но мисля, че ще стигнем и доста по-далеч. И както се казва в песента, ще заминем и няма да се върнем. О, може и да изчезнем много преди това да се сбъдне, но аз винаги съм бил оптимист. Не виждам защо човешките същества да се откажат от идеята да се развиват до безкрайност. Защо да спираме, след като вече сме напреднали толкова?

RIVER OF NO RETURN

В “River of No Return” разглеждам въпроса за човешките взаимоотношения в Космоса. Какво по дяволите ще направиш, когато връзката ти с даден човек започне да се разпада, а същевременно ти ще прекараш целия си живот в един космически кораб? Вероятно ще си ограничен в избора си на хора, с които би могъл да имаш някаква връзка. Би било трудно да пазиш това в тайна, в зависимост от това колко души са на борда. От друга страна, как се справят двама души, когато пазят някакви малки тайни един от друг? На Земята това едва ли би имало значение, но в Космоса тези малки тайни стават все по-големи и по-големи и все по-важни, до момента, в който няма връщане назад. Те са разделени! Живеят заедно, но тайните им ги разделят. Болката от осъзнаването на нещо подобно би била немислима. Все пак, песента не се занимава само със ставащото в космическото пространство, а в по-общ план с отношенията по време на всяко по-дълго пътуване.

THE POWER OF THE SUN

“Power of the Sun” се роди една сутрин, когато обикалях улиците на Токио и разсъждавах за това колко сложно устроени са човешките същества. Имаме компютри, коли, мобилни телефони, машини – разни неща, които виждах в “Star Trek”, когато бях дете и смятах, че никога няма да имаме. Всичко стана реалност. Но в същността си не сме се променили. Не сме по-различни от древните, които са построили Стоунхендж или дори от примитивните хора. Все още живеем в средновековни градове, заобиколени отвсякъде със стени – просто сега стените са различни. Все още водим едно примитивно съществувание, все още ни води първичното. И все така измерваме животите си спрямо слънцето – кога то изгрява, кога залязва... В песента има и друга идея – тази за самотата, за това, че дори във века на светкавичната комуникация си оставаме напълно изолирани. Можеш да говориш практически с всеки, но пак си сам и нямаш на кой друг да разчиташ.

DEVIL ON A HOG

Рифът на това парче беше доста простичък рок енд рол и си рекох, че не върви да разглеждам нещо особено сериозно в текста, или много задълбочено. Така че се запитах какво би направил някой на мястото на нашия “Interstellar Little Devil”… Ето какво: ще пътуваш със скоростта на светлината, ще сваляш мацки и ще ги водиш на пътешествие около пръстените на Сатурн, където ще правиш с тях секс до припадък и накрая ще си тръгваш с думите: “Чао, бейби, ще се видим след 70 години! Пак ще се върна, но ще ти предложа малко по-различно пътуване.”

BELIEVIL

Последните две песни са от периода на “Chemical Wedding”, или малко след това. Докато композирахме, “Believil” изникна от една малка идея. Не бях разработвал текстове за нея, но аранжиментът малко или много беше завършен. Реших, че “Believil” ще се впише много добре сред новите парчета. Тя разказва за злия малък звяр, който се крие във всеки един от нас, за това как той малко по малко те обсебва, протяга пипала към мозъка ти и нашепва в ухото ти: “Какво ще кажеш за това?” “Believil” разказва тъкмо за невъзможността да се избяга от това вечно състояние. Не можеш да го победиш или убиеш. То е част от всеки и можеш единствено да живееш, борейки се с него. Да вярваш, че злото е реално.

TYRANNY OF SOULS

“Tyranny of Souls” беше написана за един проект, наречен The Three Tremors, или още The Three Fivers, Three Twenty Pound Notes и т.н. Идеята беше да се съберат в един албум трима добри хеви метъл вокалисти. Roy и аз започнахме да пишем песни за проекта, като тази беше първата, която написахме и като че ли остана единствената. Цялата идея беше почти невъзможна за реализиране, но беше интересна. “Tyranny of Souls” бе написана за три различни гласа – за мен, Rob Halford и Geoff Tate. И тъй като бе за трима, реших да използвам мотива за трите вещици от “Макбет”. Става въпрос за свръхестествените зли сили, които манипулират хората и ги превръщат в кукли на конци. Разсъждавам за това дали всъщност имаме реален избор за нещата в живота.

Обратно към списък статии, интервюта »