Axel Rudi Pell

Немският китарен магьосник Axel Rudi Pell спечели свое място в съвременната рок сцена още с първите си албуми като член на бандата Steeler. Името на Axel добива известност чак след като през 1989-а година той решава да постави началото на солова кариера, в която вплита неумиращия дух на хард рока, обогатен от неокласически елементи и много мелодия. След редица смени на музиканти през 90-те, сега Axel като че ли най-сетне е успял да събере идеален състав, с който да развива на свобода стила си. С него се свързахме по случай третото подред издание на превърналата се в традиция за Axel Rudi Pell компилация “The Ballads”.


Привет, Axel! Как си?

Отлично, благодаря ти!

"The Ballads III" е третия ти сборен диск с балади. Как се роди идеята за този тип албуми?

Мисля, че идеята е още от 1993-та година, когато издадох първата си компилация с балади. Хрумването беше както мое, така и на лейбъла, който ме издаваше. Исках да покажа на публиката, че имам и друга страна. Така хората получиха възможност да чуят, че освен силен хард рок, имам и доста емоционална музика. Това беше причината, поради която реших да издам първия сборен албум, а сега това вече е нещо като традиция...

Кажи нещо повече за трите нови песни, записани специално за това издание...

С удоволствие! Ще започна с “Don’t Say Goodbye” – тя е откриващата песен в албума. Мисля, че е една типична, вълнуваща Pell балада. Текстът разправя за отношенията между едно момиче и едно момче, нали се сещаш... После идва “Forever Angel” – това тук е акустична версия на същата песен от албума “Kings & Queens”. Идеята се зароди по време на последното ни турне, където изпълнявахме това парче в акустичен вариант и хората много го харесаха в този му вид. “The Temple Of The King”, както несъмнено сте забелязали, е кавър на Rainbow. Оригиналът, струва ми се, е от 1975-а година, от албума “Ritchie Blackmore's Rainbow”, а вокалите изпълнява Dio. Винаги ми е звучала някак твърде бързо тази песен... После я чух на живо по време на турнето им през 95-а, когато на вокали беше Doogie White. Аранжиментът беше съвсем променен – темпото бе друго, имаше повече клавири и по-мощно китарно звучене. Тогава си казах: “Ето това е! Винаги съм искал да чуя точно тази версия на запис!” Напоследък я свирехме по концерти, Johnny я хареса най-много от всички нас... Така решихме да я включим в “The Ballads III”.

Кога да очакваме новия ви студиен албум?

Добър въпрос! Предполагам, че ще е на пазара през януари 2006-а. Още не съм започнал да пиша нови песни за този албум. До края на тази година ще давам интервюта и ще обикалям насам-натам в подкрепа на бандата, а в началото на 2005-а смятам да започна да композирам нов материал. Този процес обикновено ми отнема около 6-7 месеца. Наред с това, през лятото на идната година имаме планирани участия на няколко фестивала, може би около десетина. След като лятото отмине, ще влезем в студио и ще започнем записите, които се надявам да приключим до ноември или началото на декември. После предстои смесване и мастериране, а един-два месеца след официалното издаване на албума, ще се отправим на ново турне. Но засега, това е още далеч в бъдещето.

Последният ви студиен запис – “Kings And Queens”, беше доста бърз, дори агресивен. Можем ли да очакваме, че ще продължите тази насока и за в бъдеще?

Да, мисля, че ще продължим в този дух. Все пак, като си стоя вкъщи и правя музика, не си казвам: “Ей сега ще направя една адски бърза песен” или “Трябва да напиша някоя балада”. Мелодиите сами се появяват в ума ми според настроението, в което се намирам в даден момент. Понякога ми хрумват разни неща и докато мия съдовете, например – всичко записвам на лента и така в продължение на няколко месеца събирам доста добри идеи. Накрая сядам и правя песни от тях.

Мислил ли си някога да запишеш албум с оркестър, както направи Yngwie Malmsteen, например?


Не, защото това е правено вече от Yngwie Malmsteen и Uli Jon Roth. Те са невероятни китаристи и композитори, така че никога не бих могъл да го направя по-добре от тях, хаха...

Но ти определено имаш класически влияния в музиката си...

О, разбира се. Имам много любими класически композитори – Бах, Вивалди и други... Просто ми се струва, че някак си отмина времето на този тип проекти, които поставят на една сцена рок банда и симфоничен оркестър. Това се прави още от 70-те и мисля, че най-добрите неща вече са постигнати и няма смисъл да бъдат повтаряни.

Можеш ли да кажеш, че вече имаш стабилен състав на групата си?

Да, определено! Настоящият състав е чудесен и не бих го заменил с друг. Заедно сме, струва ми се, от... септември 1998-ма. Стават вече шест години от тогава – преживяхме доста неща заедно, споделихме много, доста се забавлявахме... Приятели сме, което сигурно личи и на сцената. В този си вид бандата има светло бъдеще, поне така го виждам.

Ти включваш по някоя инструментална пиеса в почти всеки свой албум. Минавало ли ти е през ума да издадеш изцяло инструментален запис?

Не! Ако трябва да ти кажа истината, мразя изцяло инструменталната музика. Когато слушам подобен албум, просто не издържам до края. Не отричам, че трябва да си изключителен музикант, за да създадеш такава творба – това се отнася за Steve Vai, например. Аз просто не бих искал да го правя, би било твърде скучно и еднообразно за мен самия да пиша музика без вокални мелодии. Просто самата идея не ми допада.

Разбирам. Може би затова музиката ти е ориентирана повече около песенната структура, отколкото около един отделен инструмент...

Така е, прав си. Основният критерий, по който съдя за това дали една песен е добра или лоша, е мелодията. И тук не говоря за мелодията на соло китарата, а за вокалната мелодия – това е най-същественото. Някой преди време беше казал, че добрата песен е тази, която можеш да си тананикаш, докато си под душа. Това е абсолютно вярно! Какъв е смисълът да слушаш нещо, което влиза през лявото ти ухо и излиза през дясното, без да остави каквото и да е впечатление? Това, което се задържа в съзнанието, е винаги мелодията – не китарните сола.

Откъде черпиш вдъхновение?

О, наистина не знам... Вдъхновението е навсякъде около мен. Понякога, като слушам радио, чувам разни песни и части от тях остават в паметта ми. След няколко седмици ми хрумва дадена мелодия, която е вдъхновена от всички други мелодии, които си събрал в ума си. Идеите могат да стоят дълго време блокирани, преди да изскочат на повърхността.

Групата ти е известна с характерните си концертни представления, с много импровизация на живо, различни интерпретации на песните и т.н. Предполагам, че в това отношение си повлиян от бандите от 70-те?

Абсолютно! Аз изградих настоящия си вкус с помощта на банди като Deep Purple и Rainbow, които правеха изключителни неща на живо. Всеки път свиреха по различен начин и слушателят не знаеше какво да очаква. Не знаеш кога ще спрат или ще започнат китарите, чудиш се дали предстои клавирно соло и т.н. Когато отида на концерт на някоя група и чуя едно свирене, максимално близко до това на записа им, се отегчавам. Може да е 120% технически перфектно, но пак си остава скучно. По-добре да гледам някой техен видеоклип, хаха! Аз се радвам, когато видя и чуя някаква импровизация на сцената, защото това говори добре за музикантите – не всеки е в състояние да го прави.

Кои цели успя да постигнеш и кои – не, като погледнеш към досегашната си кариера?

Хм, труден въпрос... Постигнал съм не малко, но все пак би било прекрасно един ден да имам златен албум... Също така ми се иска да можех да достигна повече хора с музиката си, но за съжаление младите днес слушат предимно това, което е актуално и на мода. Все пак съм доволен от това, че мога да се издържам единствено чрез музиката си. Радвам се, че имам свободата да творя в насока, която сам определям.

Нека поговорим и за страничните ти проекти. Веднъж ти свири в соловия албум на Doc Heyne. Как се случи това?


Това е дълга история... Случи се преди много време – мисля, че беше около 1994-та или 95-а година. Обади ми се някакъв човек от радиостанция, за която не бях чувал. Той се беше свързал с редица немски музиканти, предлагайки им да продуцира някакъв съвместен запис. По време на сесиите се запознах с Doc и станахме приятели, а няколко години по-късно той ме потърси с предложението да направя няколко сола в албума му. Всичко стана много бързо и беше доста забавно.

Ти участва и във втория солов албум на Rob Rock - "Eyes Of Eternity"...

Rob Rock и бандата му откриваха концертите ни по време на турнето ни към “Shadow Zone” през 2002-ра. Оттогава с него поддържаме непрекъснато връзка по e-mail и в един момент той ми предложи да свиря в новия му албум. Беше събрал доста китаристи тогава... Та той ми прати лентите, преслушах ги и записах партиите си. Мисля, че се получи чудесен албум.

Чух слухове, че ще идваш с бандата си в България за концерт. Има ли някаква истина в това?

Явно е само слух, защото поне аз не съм чувал за такова нещо... Не сме получавали предложения от вашите организатори, но бихме се радвали много, ако някой ни покани да свирим у вас.

Кои са петте ти любими групи или изпълнители?

DIO
Rainbow
Deep Purple
UFO
Jimmy Hendrix

Спомена Deep Purple. Какво мислиш за тях със Steve Morse в състава?

Гледах ги два или три пъти на живо със Steve Morse – той е изумително добър китарист! Приказвах с него и се оказа също така много свестен човек. Въпреки това, особено след напускането на Jon Lord, не мисля, че това вече е Deep Purple. Може би трябва да сменят името... Не ме разбирай погрешно – според мен те все още правят страхотна музика, но го няма старият дух.

Последният ми въпрос: Кой е най-абсурдният слух, който си чувал за себе си?

Хм, чакай да помисля... А, да! Някой навремето беше написал в едно списание, че съм работил в порно магазин, хаха! Това беше абсолютно невярно... Мисля, че всичко тръгна от главния редактор на Rock Hard, преди може би десет или дванадесет години. Понякога все още ме питат: “Ей, Axel, още ли работиш в порно магазин?”, хаха...

Обратно към списък статии, интервюта »