BLACKIE LAWLESS (W.A.S.P.)

Едва ли е останал някой почитател на твърдата музика, който да не е разбрал за предстоящия концерт на големите W.A.S.P. на 30-ти ноември в София. Това шоу, както и издаването на втората част от великолепния нов албум на групата "The Neon God", бе повод да се свържем с една от истинските легенди в метъла въобще. На вашето внимание, за първи път за българска медия – гениалният, скандален и единствен: Blackie Lawless!


Здравей, Blackie! Сега, предполагам, си в Аризона, почивайки си след турнето?

- Да, нещо такова. Това май е първата ми почивка от три години насам.

Чест е да се говори с теб!

- Благодаря ти.

Доволен ли си от последното турне на W.A.S.P.? Как реагира публиката на новите песни?

- Отлично, наистина фантастично. Европейското турне беше невероятно. Както знаеш, през ноември се връщаме в Европа за да изнесем концерти в подкрепа на втората част на албума ни. Реакциите бяха феноменални!

Поздравления за изключителните две части на албума “The Neon God”. Слушам “The Demise” вече две седмици и го намирам за още по-добър от “The Rise”. Защо решихте да издадете албума в две части?

- Не е нещо, което съм искал. Исках да бъде един цял албум, но от лейбъла ни разбрах, че разпространителите по света вече не приемат двойни албуми. Приемат исторически двойни записи като “White Album” на The Beatles или подобни, но не и нови такива. Както казах, исках албумът да е едно цяло, защото поне в ума ми винаги е бил, но за пореден път идеите на твореца са несъвместими с бизнеса.

Това е донякъде разбираемо, но може би завбъдеще ще можем да видим тази творба издадена в своята цялост...

- Ами, може би едно ограничено издание би могло да се приеме от разпространителите, но едва ли ще е навсякъде. Аргументът им е, че просто не ги искат вече.

Blackie, имаше промяна в състава за новия запис в сравнение с “The Rise”. Сега Stet Howland е записал барабаните. Защо се случи така?

- Ами, това не е изцяло вярно – дори е малко объркващо за хората, защото не разбират съвсем всичко. Stet свиреше в първия албум, но когато се подготвяхме за записите на новия, решихме да подходим по-нестандартно. Особено с Darrell в състава, имаме на разположение много талант – хора, способни да свирят на много различни инструменти. Така се решихме – вместо да подходим постарому, си казахме: “Защо трябва басистът да свири на бас във всяка от песните, нека опитаме нещо различно...” Започнахме да си разменяме инструментите. Аз свирих на барабани в две от песните, Darrell – в три, Mike пък изпълни някои китарни партии. В първата песен от втория албум – “Never Say Die”, Darrell свири на абсолютно всички инструменти, с изключение на баса. Опитахме се по този начин да създадем едно различно усещане. Беше много интересен опит – нещо, което не бяхме правили досега, и съм доволен от резултата. Както казах, има изобилие от талант в бандата и не виждаме причина да не го използваме. По този начин се получава албум, който звучи по нов начин.

Разбирам. Двете части на “The Neon God” очевидно са свързани не само текстово, но и музикално. Blackie, мислиш ли, че е абсолютно задължително един концептуален албум да е построен около дадена мелодия или строфа? Забелязваме нещо подобно в припева на “Sister Sadie”, например.

- Е, ако става въпрос за концептуален албум – не, но ако е опера – да! Подходих към този наш албум като към опера, защото има определени музикални пасажи, които се идентифицират с дадени герои. С други думи, някои от героите имат своя музика. Ако слушаш една опера на, да кажем, латински, може би няма да разбереш текста, но слушайки музиката, ще познаеш кой от героите се изказва, защото това е неговата музика. Това е причината, поради която го направих.

Сега напълно разбирам идеята ти, страхотна е! В предишни интервюта ти беше казал, че “The Neon God” е композиран в продължение на дълъг период от време. Кои от песните ти беше най-трудно да напишеш?
- В музикален аспект, очевидно по-дългите като “The Last Redemption”, защото все пак тя е петнадесетминутна. Материал като този си е истинско предизвикателство, но в лирически план бих казал, че ми беше най-трудно да изготвя последната песен от първия запис – “Raging Storm”.

Тази ми е любимата!

- Причината да се затрудня беше, че тази песен разказваше цяла история в края на първия албум. Иде реч за един човек, който търси отговори и не може да ги намери. В душата му се води война; той буквално се изкачва на върха на една планина, където от едната му страна е Бог, а от другата – Дявола. Нашият човек иска всичко да се разреши на това място и по това време. “Кой ме иска повече?” – пита той. Очаква знак от Бог, но не го получава и тълкува това мълчание като “не”, след което си казва: “OK, вече знам къде ще отида”. Беше изключително трудно да опиша с думи тази картина, защото за да го направиш, трябва да се поставиш на мястото на този човек, в чиято душа бушува война. Текстът на тази песен ми отне повече време от на която и да е друга. Сигурно съм го писал поне три дни, търсейки подходящите думи – наистина трябваше да са точни. Лесно е да нахвърляш стихове, които да се римуват, но не това е целта – всяка дума трябва да си тежи на мястото, да носи някакво значение. Когато си текстописец, непрекъснато ти идват идеи, макар понякоа да не го осъзнаваш. Когато завърших “Raging Storm”, имах идея за един стих за друга песен – “XTC Riders”. Бях страшно уморен, когато приключих с “Raging Storm”, защото бях работил 12 или 14 часа през въпросния ден само по нея. Това е като да си на изпит по алгебра в продължение на 10 часа! Когато свършиш, си умствено изразходван. В главата ми се въртеше нещо от рода на “XTC riders, out of control…” и реших да си запиша този ред, за да не го забравя. Въпреки, че бях уморен, реших да напиша още един ред и стана “XTC riders out of control, XTC riders ain’t ever going home…”. Цялата песен изникна за пет минути! Стана на подсъзнателно ниво – стиховете просто се въртяха из главата ми. Текстовете винаги са там, просто понякога трябва да си в особено състояние, за да ги достигнеш. Казват, че човек е най-съзидателен в алфа и бета периодите, сиреч когато не е в пълно съзнание или когато е много уморен. Тогава съзнанието или си почива, или се срива, и нещата се появяват много бързо. Моментално, в рамките на не повече от 10 минути, преминах от най-трудната за написване песен към създаването на най-лесната.

Удивително! До каква степен текстовете на “The Neon God” са вдъхновени от личните ти преживявания?

- О, не повече отколкото от преживяванията на кой да е, защото историята и персонажите нямат нищо общо с мен самия. Когато реших да се захвана с тази концепция, търсех най-честата мисъл, която всички като хора споделяме. Тя е следната: “Кой съм аз, накъде отивам, животът ми значи ли нещо, има ли Господ…?” – всички тези въпроси. В стиха “Oh, tell me my Lord, why am I here?” – събрах всички въпроси в един. Струва ми се, че ние, хората, най-често мислим за това и най-рядко говорим за него, защото то ни плаши. Точно това търсех – общата черта, това, което ни свързва като хора. Така че след като ме питаш дали текстовете са базирани на личния ми опит – да, но не в по-голяма степен в сравнение с опита на който и да е друг човек на тази планета. Ще ми се да мисля, че това е едно от нещата, което ни обединява.

Blackie, имаше слухове, че смятате да изпълните целия “Neon God” на живо. Ще се случи ли това?

- Това е само слух, хаха! За момента такъв план би бил твърде смел поради две причини. Първата – колкото и амбициозен албум да е “The Neon God”, той едва сега излиза и ще се нуждае от известно време, за да бъде възприет от феновете. Ако публиката наистина иска нещо подобно, ще ни уведоми. Тези неща искат време, хората трябва да се запознаят с албума. Невъзможно е да го направим на този етап, защото вероятно има твърде много хора, които все още не притежават албума.

Blackie, ти описваше шокиращите, кървави спектакли от миналото като “психо драма”. Приключихте ли с подобен род сценични представления?

- Спряхме ги по времето, когато излезе “The Headless Children”. Чувствахме, че това ограничава музиката ни, защото хората слушаха с очите, а не с ушите си. Така много от въпросните елементи отпаднаха. Все още правим сценично шоу, но само дотолкова, че да допълва музиката ни. В един момент се чувствах като в капан – хората очакваха някакво грандиозно представление, а същевременно не възприемаха музиката достатъчно сериозно. Това много ме притесняваше и с “The Headless Children” нещата се промениха.

Да, но това има и друга страна, защото много от феновете ви са израснали с албуми като първите три на W.A.S.P. и не могат напълно да оценят по-сложни творби като “The Crimson Idol” и “The Neon God”. Какво би им казал?

- Имаме два типа публика. Имаме така наречените “Fuck Like A Beast” фенове и “Crimson Idol” феновете, които понякога не са част от една и съща публика. Струва ми се, че ако хората се опитат, биха могли да вникнат и в двата вида наша музика. Когато свирим на живо, изпълняваме песни от всеки период на кариерата ни и всичко се получава отлично. Когато феновете ги чуят, реагират много силно, така че може би трябва да дадат шанс и на тези песни, които не са им толкова любими и да се опитат да ги почувстват. Както казах, все още правим визуални спектакли – нямаше да сме W.A.S.P. без тях, но колкото до кръвта и карантиите, те само ни пречеха, вместо да помагат.

Имаше планове за DVD към албума “The Neon God”. Какво стана с тази идея?

- Обсъждахме това предложение в началото, но ако ще има DVD, то ще се появи след издаването на албума и ще бъде записано по време на турнето. Още не сме заснели нищо, само говорим по въпроса. Трябва да е много изпипано, но за да съм честен, ще кажа, че и аз още нямам точна представа за това как точно бих искал да се получи това DVD. Струва ми се, че ще е добре да включим актьорска игра на определени места – да бъде нещо като филм. Трябва да помисля още за това. След като направихме два записа, сега сме се засилили за ново турне и нямаме много време за работа по DVD-то. Може би ще го направим завбъдеще.

Феновете много биха се радвали да видят нещо такова.

- Така е, но ако ще го правим, искам да съм сигурен, че ще е както трябва.

Blackie, в този ред на мисли, последният записан от вас видеоклип беше за песента “Black Forever” през 1995-а година. Смятате ли да заснемете видеоклип към някоя от песните в “The Neon God”, или не виждате смисъл от подобни неща за момента?

- Вече няма толкова много телевизионни канали. Това е и причината все по-малко банди да правят видеоклипове днес – те по-скоро биха инвестирали пари в реклама или в турнета, защото да направиш видеоклип е нещо скъпо, а когато никой не го излъчва, създаването му се обезсмисля. Това е проблемът.

Добре, да се върнем на новия албум. Песента “Clockwork Mary” включва една строфа от парчето “I Can’t” от албума “Still Not Black Enough”. Защо реши да използваш не само текста, но и музиката на тази строфа?

- Защото много хора не осъзнават, че “I Can’t” всъщност беше една от първите песни, написани за “The Neon God”. Когато създавах албума “Still Not Black Enough”, си мислех, че “The Neon God” е прекалено амбициозен проект и едва ли някога ще бъде реализиран. Не бях сигурен дали ще намеря енергията да осъществя толкова голяма идея, каквато е тази на “The Neon God”. Така че си казах: “Никога няма да го направя, затова ще използвам тази песен засега, защото харесвам средната й част, която е по-тежка.” Впоследствие изиграх сам себе си, хаха! Това е просто един интересен малък пасаж, който истинските фенове лесно разпознават като част от друга песен. Както казах, идеята беше в главата ми от десет години, а това бе едно от първите неща, написани по нея. Беше написана по същото време, по което се появи и “Wishing Well”.

Интересно е да се разбере това! Blackie, какво е мнението ти за съвременната метъл сцена? Има ли нови банди, които да са те впечатлили?

- Всъщност, напоследък не слушам много, защото бях зает с тези два записа и не ми оставаше време за каквото и да е друго. Сигурно пропускам много добра музика, но просто нямам време за нея.

Феновете сега се чудят накъде ще поемете оттук нататък. Трудно е човек да си представи как би звучал следващият албум на W.A.S.P. след толкова образцова творба като “The Neon God”.

- Нямам представа! Минаха три години, пълни с изключително тежка работа, а с “The Headless Children” научих, че след толкова интензивен труд е важно да си дадеш малко време, през което да разбереш кой си всъщност и за какво мислиш. Човекът, който си в момента, не е човекът, който ще бъдеш след пет години. Докато завършим този албум, изминаха три години, по време на които нямах възможност да помисля за себе си и за това, което правя. Само работих.. Сега трябва да разбера кой съм и да продължа напред. Това е като подсъзнателната мисъл, че творецът винаги твори – просто трябва да си дам време, за да разбера какво се върти в главата ми, защото съм сигурен, че там има нещо. Само че не знам какво е и трябва да разбера.

Blackie, един журналист наскоро те нарече в едно ревю “крал на концептуалните албуми”. Нека те попитам как гледаш на класически концептуални творби като “Operation: Mindcrime”, “The Wall” и “Seventh Son Of A Seventh Son”, например?

- “Seventh Son…” е любимият ми албум на Maiden, както “Operation: Mindcrime” е любимият ми на Queensryche. Това са брилянтни записи. Мисля, че хората ценят “Operation: Mindcrime” заради истинските му качества, докато “Seventh Son…” е може би малко подценяван, но пак казвам – той е любимият ми от дискографията на Maiden. За мен това е най-доброто им произведение, а знам, че и в самата група неколцина смятат така. Не казвам кои са, хаха, но знам, защото съм говорил с тях и те споделят мнението ми. Не мисля, че “The Wall” е толкова силен, колкото “The Dark Side Of The Moon” – това е личното ми мнение. Много високо ценя подобни творби, защото съм наясно колко трудно се създават. Когато се бях решил да направя “The Crimson Idol”, казах на Pete Townshend за това, а той ме подкрепи и каза: “Да, това е чудесна идея, осъществи я!” Той ми каза това-онова, но не всичко, а чак когато “The Crimson Idol” беше вече завършен, разбрах колко е трудно да се направи подобен запис. Неимоверно е! Работиш толкова усилено, че в един момент започваш да се боиш за разсъдъка си, защото можеш да се докараш то момент на тотален срив. Бях много близо до нещо подобно след завършването на “The Crimson Idol”, без дори да го осъзнавам. Няколко месеца по-късно научих, че Townshend е претърпял такава криза, създавайки “Quadrophenia”. Не ми беше казал колко трудно ще бъде, а само ме насърчаваше, без да навлиза в детайли. Много е любезно от страна на този журналист да го каже, но два концептуални албуми едва ли ме правят крал, хаха. Все пак съм поласкан.

OK, Blackie, нека те попитам кои са петте ти любими банди за всички времена?

- The Beatles, Steppenwolf, The Who, Iron Maiden, Cream.

Според теб кой ще спечели президентските избори в САЩ тази есен?

- Буш, за съжаление.

Така ли мислиш?

- Кери просто няма шансове.

Blackie, знам, че споделяш разсъжденията си и по теми извън сферата на музиката – например за политика и т.н. Според теб какъв е най-добрият начин за борба с тероризма?

- О... това е едно съвсем отделно интервю. Това един наистина сложен въпрос и не мисля, че бих могъл да отговоря точно и изчерпателно в рамките на една минута – невъзможно е.

Разбира се, темата е много обширна.

- Нали знаеш какво се случи в Русия неотдавна... Бях на мястото на събитието няколко седмици след като всичко стана... Това породи в мен толкова чувства... Въпросът е твърде сложен.

Blackie, последният ми въпрос е за концерта на W.A.S.P. в България, обявен за 30-ти ноември. Това е сбъдната мечта за мен! Мисля, че поне 4000 фанатични почитатели ще се съберат в София. Какви са очакванията ти за турнето в тази част на Европа?

- Нали знаеш, с години слушаме истории за това колко фенове имаме там и колко ентусизаирани и откачени са те. Надявам се тези истории да са верни, защото ако са, би било велико.

Мога да го гарантирам. Чета по Интернет, че свирите пред публики от по 600 човека в САЩ, което е срамота, имайки предвид колко хора ще дойдат да ви видят в България.

- Да, понякога се налага да свирим пред малка публика, макар и да е рядко. Радвам се, че го казваш, все пак.

Blackie, много ти благодаря за интервюто и за това, че се обади на списанието ни. Още веднъж ще кажа, че беше чест да говоря с теб.

- Оценявам думите ти и ти благодаря. Ще се видим след няколко седмици!

Обратно към списък статии, интервюта »